Студентска Смрад

03. When you were young* 

21-годишна студентка чака автобус 280 на спирка Зимния Дворец. Висока малко под 170, с кестенява коса и много тъмни очи, тя говори нещо по телефона си. Не е слаба като манекенка, но не е и пълна. Чертите на лицето й са правилни, има бенка над горната устна. Носи обикновено черно шушлеково яке и ниски кафяви обувки, които почти не се виждат от широките й панталони. Чантата й е преметната през рамото й и личи, че е препълнена.

Така изглежда една средностатистическа студентка в София в края на ноември. Не би я забелязал освен ако не носеше прилепнал клин, високи токчета и беше прекарала последните 2 месеца във фитнеса вместо в учене. Но има нещо, което отличава това момиче от стотиците студентки, плъзнали из цял Студентски град, постоянно бързащи за някъде. Светлосиня забрадка на тъмносини цветя е грижливо завързана под брадичката й. Личеше й, че под нея косата й е завързана с ластик.

Тя стои на ръба на тротоара и леко се поклаща напред-назад. Продължава да говори по телефона. С дългия ръкав на блузата си бърше очи. Плакала е. Продължава да плаче. Говори тихо и бързо. Не разбираш езика. Може би турски, иврит...нещо със сложни букви ще е.

Стоиш на 3 метра от нея и чакаш автобуса. Опитваш се да не я гледаш, но погледа ти бяга все натам. Това е извратеното чувство да желаеш да гледаш как някой страда и да изпитваш облекчение, че това не си ти. Извратено, но напълно човешко. И започваш да се чудиш. Защо плаче? Искаш да знаеш какво я е разстроило. Продължаваш да я гледаш и да мислиш.

От забрадката автоматично я приемаш за туркиня. Няма смисъл да се чудиш дали жени от други народности прикриват косите си. Непременно има сложно име, което не можеш да произнесеш. От обикновеното яке и прекалено широките панталони си правиш извода, че няма никакъв стил на обличане, че е дебела и пазарува от магазини втора употреба. Не носи грим – явно религията й не го позволява. Дошла е да учи в България, защото е по-евтино. Ще живее следващите 5 години на гърба на българските данъкоплатци и ще се възползва от всички привилегии, предоставени й, само защото е чужденка. Представяш си я как завършва университета и се жени за някой тъмнокож, брадат младеж, който е предопределен за неин съпруг от родителите й откакто е навършила 10. И всички тези приятни мисли ти ще предадеш на децата си, за да се превърнат и те в едни правдоподобни, осъдителни и предубедени хора.

Тя не е туркиня. Да, говори турски. Да, мюсюлманка е. Но при положение, че е родена в България, родителите й са родени тук и тя е посещавала само български училища това я прави българка – същата като теб и мен. Казва се Елена. Тя не носи грим, не защото религията й го забранява, а защото се харесва естествена. Дрехите й изглеждат обикновени, защото ги шие сама, за да не харчи парите на родителите си. Баба й и дядо й са турци  и затова тя е избрала да изповядва своята вяра. Носи забрадка, защото това е нейният избор. Учи медицина, защото иска да помага. Сама ще реши за кого ще се омъжи. И когато има деца, ще им даде български имена. Ще ги научи да обичат България, защото страната им е дала много, също както ще ги остави да изберат своята религия и начин на живот.

Тя е направила своя избор. Също като теб.

Защо плаче ли? Плаче, защото 16-годишният й брат, който живее в родния им град в Югоизточна България, е пребит вчера от група малолетни гамени. Момчето е в болницата и кракът му е счупен. Баща им толкова се е ядосал, че едвам са го удържали да не тръгне да се саморазправя с побойниците на сина му. Тя плаче в момента, защото говори с майка си по телефона и се опитва да я успокои по някакъв начин. Колкото и да е ядосана, тя не мрази България. Плаче, защото е осъзнала неизбежността на положението. Предразсъдъците на българите са пуснали прекалено дълбоки корени в умовете и сърцата на хората. Плаче, защото ще се притеснява и за своите деца един ден. Плаче, защото я боли от несправедливостта, но не е загубила надежда.

Брат й е пребит, защото носи турско име.

Автобусът пристига. Скупчената тълпа от хора се насочва към вратите.  Тръгваш и ти. Намираш си място. Вратите се затварят. Автобусът потегля. Заглеждаш се през прозореца. Вече си забравил за нея.

Уолт Уитман е казал да бъдем любопитни, а не осъдителни. Страшно е дори да си помислиш колко осъдителни можем да бъдем. Понякога е нужно просто да спреш и да се замислиш. Но ако ще бъдеш съдник, по-добре продължи по пътя си и не се обръщай. Ще се справим и без теб. 

black and white film taken by Zornitsa Radulova

Unfaithfully yours, V.