01:33 Седя в леглото, а на стола до мен има купчина книги, накланящи се заплашително. Не ми се спи. Знаех си, че не трябва да пия кола. След това два дена не мога да заспя. Егати нервната система. Прозорецът е отворен. Дори посред нощ жегата не спира да те блъска в главата.
02:04 Чува се равномерното дишане на баба ми в другата стая и предсмъртната агония на хлебарката в ъгъла. Гледам невиждащо към купчината стари списания до леглото – някакви български боклуци, Кейт Мос пали цигара, разни татуирани мадами. Но това най-отгоре е ново, не съм го чела. Протягам ръка да го взема и железата в леглото изскърцват.
На светлината на нощната лампа разлиствам последния брой на L’europeo. Изданието е юлско и тематично е посветено на Джулая – морнинг, абенд, вечер. Нямах намерение да си го купувам. Простете скъперничеството ми, скъпично ми се видя. Нищо, че досега съм дала баснословна сума за книги на Агата Кристи и нов чифт 13-сантиметрови платформи. Не, не съм го откраднала. Просто имам приятелка, на която не й се свидят парите. Както тя обича да казва “Парите са преходно нещо”. Ще те видя, скъпа моя, като мизерстваме в студентски град и ядем боб от консерва.
02:15 Прелиствам гланцираните страници. Главният редактор Любен Дилов - син ме приветства. А аз се замислям....щом има Любен Дилов – баща дали има Любен Дилов –дядо?
Няма значение. Пропускам лъскавите реклами, примамващи ме да си купя тузарски часовник, за изплащането на който трябва да си продам двата бъбрека и половин нетатуиран крак. На другата страница е полегнал последен модел телефон с touch, smell и feel screen, с който кучето ти може да сърфира в Интернет, докато ти отскочиш до Луната.
И ето, че започва същината. Броят е препълнен с черно-бели фотографии, някои от които стари повече от 40 години. Обожавам ги. Това е истинска фотография. От нея лъха живот и Джак Даниълс. Можеш да помиришеш потта на Робърт Плант, който се кърши на сцената. Не като снимчиците на днешните псевдо фотоапаристи, които са безпомощни без неприлично скъп апарат и двуметров обектив. Я им пъхни един 50-годишен Зенит в ръцете и ги пусни да снимат да ги видя какво ще ми изкарат. Няма, братче. Изгубена кауза!
Облягам се назад и прокарвам пръсти по снимките. Чудя се как ли са на допир на живо - мръсни, избелели, миришещи на нафталин. От принтирания лист пред мен Джим Морисън ме гледа предизвикателно, готов да ми запее She was a princess, Queen of the highway, а Памела се е облегнала на него. Спомням си първия път, когато се вгледах в лицето му на една тениска. Помислих си “Е, да...бил е хубав мъж”.
Хубав мъж ли, г-це Коева?! Бил е уникален! Преди изобщо да съм се интересувала от него или от музиката му моят чудесен приятел страстно ме убеждаваше във величието на the Doors, докато аз подигравателно повдигах оскубана вежда “Бе, ма’ни ги тия бавните, пусни малко Моторхед”. О, блажени са невежите!
След като изгледах The Doors с Вал Килмър, болезнено приличащ на Морисън, и сякаш напук си изтеглих дискографията им, мнението ми коренно се промени. Имаше една седмица на жестоко слушане на Queen of the Highway, Lover her madly, The End, Light My Fire, Love me Two Times, Break On Through и да продължавам ли?!(но все пак никога не изслушвам дискографиите напълно). След това аз претърпях еволюция. Признавам, че това не е музика за всеки. Единствената дума, която ми идва, за да я опиша е....транс. Doors ти отварят вратите към един по-различен свят, където също властва светата троица sex, drugs and rock n’ roll, но пътешествието бясно се стреми към the end, beautiful friend. А краят идва за Морисън лятото на 1971 в Париж, където издъхва от свръхдоза.
02:44 Продължавам да разлиствам. Един по един изскачат друсаните образи на Мик Джагър и Кийт Ричардс, грозната физиономия на дядо Алис Купър, ненормалните движения на Иги Поп и полуголите тела на разгонени групарки. Излизат един след друг като на лента. А тази лента всъщност се върти последните 40-50 години. Безкраен купон и истинска музика. Само като си помисля какво би било да видиш някоя от най-големите банди в разгара им оставам без думи...и без мастило.
03:12 Не мога да се сдържа вече. Идват ми толкова неща да напиша. Оглеждам се за лист и химикал. Оказва се, че за да намеря the tools of the trade трябва да стана от леглото, да съборя 5-6 книги, да събудя кучетата и да джасна лампата в секцията. Няма значение! Целта оправдава средствата.
Накрая се добирам до заветните материали и започвам любимото си действие “гледане тъпо на белия лист в очакване на великата идея”. Признавам, че просветлението невинаги ми се явява, но аз съм упорит темерут и продължавам.
03:20 Изчетох цялото списание. Бясно го прелиствам отново като луда. И взех, че се замислих.
Нали сте виждали как разни по-малки момичета и момчета се разхождат със симпатични тениски на незнайни метълски групички и faceБУКИ-те им са пълни с музичка на разнообразни гаражни банди. Много добре, много добре....но до една степен. Понякога е по-добре да си останат само със слушането на псевдо рокаджийските истории и да не претендират, че вдяват нещо от музика.
Но когато го правят си викам ....”Къде отиваш ти може би?!” Ти, този същия, който се кланя на банда, сформирана през 2002, докато Rolling Stones дънят касетофони, уредби и mp3-ки от 1962. Не разбирам, обяснете ми?!
Даааа...всеки си има вкус. Но първо чуй Whole Lotta Love на Zeppelin и Gimme Shelter на Stones и после ми говори за уникално звучене. Разкарай се със Stairway to Heaven и Another Brick in the Wall при положение, че си нямаш и най-малка представа за какво иде реч освен стълби и тухли в стената. Преди да почнеш да превъзнасяш “пънкарските” Green Day и Avril Lavigne се запознай с бати ти наркоман Сид Вишъс и компания или Exploited, за да ги разграничиш от лигавия американски псевдо пънк.
На другарите и другарки фенове на поп-фолк индустрията няма да кажа нищо. Ще ме заболи главата. Айде вървете с мир, нали сме хипари?!
03:44 Аз ли? Аз не разбирам нищо от музика. Разбирам от татуировки, Агата Кристи и пържени картофи.
Но едно знам, по-хубаво е да правиш секс на AC DC, отколкото на Преслава.
Unfaithfully yours, V.
 |
| Пако на първия jam на бъдещите The Frees, taken by Zornitsa Radulova |
Няма коментари:
Публикуване на коментар