Reality Q-check.

Животът е гнусен като използвана самобръсначка, дори когато се къпеш на фона на Бах. Продължаваме напред, а след нас остава дълбока диря слуз, разочарование и тиха ярост.

Любовта ни е за еднократна употреба. Цялото ни „Обичам те“ се събира в съдържанието на използван презерватив. Съжалявам, скъпа, курвите не се целуват по устата. Нямам време да те искам. Мога да те обичам само по скайп – ми каза той. Вече е офлайн. Шибаното копеле...

Любезността е повърхностен сонет, на който припява колежката от горния етаж:

-    Може ли да си преснимам лекциите ти? – *усмихната емотиконка*

-    Бегай оттука, лицемерна лигла такава!

Животът те причаква зад вратата, за да ти звънне алармата в 7 без 5: СТАВАЙ, КУЧКО! Денят започва сега или никога. Здравей, България, моя мечта, моя диария! Обичам те, защото трябва и не съм сигурна какво е shove-инизъм.

Ставам. Мръдни, че ще падна. Залитам към стената и се опитвам да се подпра. К’ВО МИ СЕ ХИЛИШ?! – Подвиквам нежно, а огледалото ме зяпа. Шматка... Не спря цял живот да се усмихваш на тоя и на оня. И какво като си весела?! Да не мислиш, че с една усмивка ще си оправиш живота, докато всички те мачкат един по един и се превърнеш в изтривалка. С усмивка се изкарват бакшиши и се прави кариера в „КамаСутра“.

Искреността ни е с цвета на кенефа във влака и е също толкова чиста – като съвестта ми или мръсните чинии в мивката на майка ми.

Приятелството ни е със срок на годност. Взимате ли този човек за свой законен приятел, докато смъртта ви раздели? – Оф, ама веднага ли..? – Приятел по скука се познава. Искаш ли да сме си най-добри приятели, а аз ще те осъждам за всяко едно твое действие? :) „МРАЗЯ ТЕ! ТИ ТРЯБВАШЕ ДА СИ ДО МЕН НЕЗАВИСИМО ОТ ВСИЧКО.. Не ме ли обичаш вече...?“ [seen 4:26 AM]

Яростта ми е пойна птица със забит молив в окото. Не знае накъде да полети, но явно отговорът е в молива. Крилата са ми там, спокойно. Харесват ли ти? Втора употреба са.

Чувствата ни са венерически болести, които се лекуват с антибиотици. Не говорим за тях пред хората. Не е християнско. Срам ме е. Срам ме е от факта, че толкова много те обичам, че не мога да живея без теб. Че всяка песен, израз, всяка написана дума с правописна грешка е за теб. Теб. теб теб теб теб теб.... ТЕБ.

Но не се говорят такива неща пред хората – за тях се пише. По възможност някъде тайно и скришно. Прекалената емоционална показност е за старогръци богини, фригидни учителки и холивудски актриси. През XXI век не се толерират гейове, косми, емоции и ебола.

Мечтите ни са с вкус на вкиснало мляко. По-безсмислени са даже от метафорите ми. „Какво искаш да станеш като пораснеш, маме? Писателка?! Ама голяма ли им е заплатата? Щото Кирчо на леля ти Генка работи в банка и много хубава заплата взима.“ – Истината е, че на Кирчо му е малка патката, леля ти Генка не е правила секс от 1902 г., а баба ти ще мрънка до момента, в който не започнеш да взимаш по 2000+ лв. заплата и не караш BMW. Мечтите не се връзват особено добре с икономическото ни положение, хора. Айде, малко по-перспективно да мислим, извенете!

Аз съм малка и сладка, обичам дълги разходки по плажа, циците ми са малки, но за сметка на това имам страхотен задник. На 22 съм, в СиВи-то ми няма нито една работна позиция, която да е свързана с бакалавъра ми, но гледам да ми е свежо и да не се притесня’ам. Нямам Тиндър, защото загубих девствеността си през далечната 2007-ма година, когато джойнта беше левче, а мечтите ми се простираха от Поморие до Бургас и обратно. Нямам шофьорска книжка, котка, цигари и самочувствие. Това, което имам в София, се събира в 3 куфара и голямата ми уста. Дала съм повече пари за татуировки, отколкото за образование и ме съмнява, че родителите ми се гордеят с мен. Искам да съм писател, не за да печеля милиони, а защото това е единственото нещо, което мога да правя. Уменията ми също включват: отваряне на бира и презервативи, псуване, усмивки и способност да работя по 14 часа. Това не се научава в университета, а го осъзнаваш на касата във Фантастико, докато си броиш стотинките да си купиш хляб. Аз пиша за нещата, които познавам и виждам. Фентъзито реших да го оставя на Толкин, че да не му взимам занаята на човека. Ще стана преподавател, ще имам куче и котка, ще отида в Нова Зеландия и ще пипна ленивец. Мечтите си ги взимам по 20 лева килото и съм сигурна във всяка една от тях. Защото животът е прекалено кратък, наемите твърде високи, а хубавите книги доста скъпи. Това са едни от неудобните неща, които не се говорят пред хората. Но някой трябва да си заложи готиния задник, за да ви ги каже. You’re welcome. 

Unfaithfully yours, V.