Don't Forget Me

Don't Forget Me 

***

Всяка прилика с действителни лица и събития е напълно случайна.

***

 

Стоях и чаках на спирката да дойде рейсът. Беше 9 без нещо и отивах на аеробика. До мен стоеше една първокурсничка с която се бях запознала в началото на октомври май на първия път на аеробиката. 

Беше русолява, стоеше до мен и говореше. Бях забравила как се казва. Тя ме разпитваше за университета и обясняваше колко трудни щели да бъдат изпитите ѝ. Учеше българска филология.. или беше славянска?

Бях забравила и откъде е. Плевен... Чирпан..? стоях и зяпах в отсрещния цветарски магазин докато студът проникваше под шибания ми анцуг.

Аз не знаех нищо за това момиче. А то стоеше и си говореше с мен. Знаеше как се казвам, защото на няколко пъти ми каза Веси. Разпитваше ме какви курсови работи съм имала да правя, кога щял да се връща приятелят ми (?!) Бях ли ѝ разказвала за приятеля си? Не помнех. Имам навика обикновено, когато се запознавам с нови хора и съм сигурна, че ще ги срещам само 1-2 пъти седмично и няма да ми потрябват в бъдеще, да пропускам покрай ушите си какво ми казват.

Тя имаше най-добри намерения, водеше неангажиращ разговор с мен, а аз дори не знаех името ѝ. Това беше първият път, когато осъзнах как игнорирам хората. И първият път, когато ме беше срам от това. Бях сигурна, че ако в бъдеще ми потрябва нещо от това момиче – услуга, телефонен номер, познанство – щях да отида при нея и щях да използвам факта, че съм ѝ симпатична и щях да поискам от нея тази услуга. Без дори да знам името ѝ. Е, най-вероятно преди да отида при нея щях поне да си направя труда да науча как се казва. Не съм ли чудесна?

Не съм от онези хора, които веднага щом се запознаят с някой нов човек започват да ги разпитват за личния им живот. Какво ме интересува мен? Аз не те питам за твоя, ти не ме питай за моя. А защо те го правят? Това е чисто и просто шибана куртоазия. Това е любезност, оная любезност, на която те учат през първите ти 7 години и след това 12 години образователната система прави отчаяни опити да ти го набие в дебелата глава, че трябва да си любезен, приятен и добър с хората които срещаш.

Бях попаднала някъде на един цитат „Be hospitable to strangers lest they be angels in disguise“.

Ами ако през тези 20 години живот аз съм отблъснала случайно някой ангел от себе си. П. винаги ми е повтарял, че е моят ангел хранител. Глупости! - мислех си аз. Да, аз бях добра с него, пуснах го в живота си, но с тази уговорка, че просто исках да спя с него в началото...

О, безхаберие прекрасно! О, какво си мислех, че знаех на 17!

Винаги съм се адаптирала бързо. Разговорлива съм, но май само по купони където има пиене.. Е , това честно ли е?!

Учителката ни по мажоретки в 5-ти или 6-ти клас (да, била съм мажоретка. period.) беше казала на най-добрата ми тогавашна приятелка, че е много човеколюбива. Това е оставило много ясен отпечатък в съзнанието ми.

Тя наистина беше такава. Обичаше всички, интересуваше се от всички, а и всички я обичаха. Беше страшно чувствителна и това беше в нейна полза. Очароваше хората и те я обожаваха. Аз винаги стоях някак си в сянката ѝ. първо забелязваха нея. Тя беше слънце. А звездите не се виждат, когато слънцето свети.

Предполагам, че през всичките години от онзи момент нататък въпреки желанието ми да светя толкова ярко като нея, до една степен съм отмъщавала на хората. На всички онези, които са забелязвали нея и са игнорирали мен. Защо да се интересувам от тях, когато те не се интресуват от мен? Това, скъпи приятели, е енциклопедичната дефиниция за е-г-о-и-з-ъ-м.

И сега стоя на спирката и чакаме рейса с познатото-непознато момиче. Чуваме се от време на време с тогавашната ми приятелка. Тя всеки път ми казва колко ѝ липсвам и как всеки ден се сеща поне по един път на ден за мен.  И на мен ми стана хубаво. Защото съм егоистка и искам да ѝ липсвам и да ѝ е кофти, затова че не сме се виждали толкова време. Защото и тя ми липсва.

 Момичето до мен продължава да говори. Казах си, че животът е прекалено кратък да съжаляваш и да пиеш кофти кафе:

„Извинявай, как ти беше името?“

Рейсът дойде.

Unfaithfully yours, V.
  

black and white film taken by Zornitsa Radulova