Задушница

03.11.2012     12:30 am

Днес е задушница. Вчера си легнах късно. Все още се излежавах. Не бях си навила алармата. Не знаех колко е часът. Не се чувствам комфортно когато не знам колко е часът. Изпадам в някакво безвремие. Другите в къщата бяха вече будни. Чух майка ми да казва на баща ми: Недей да изяждаш всичко, Весето не е яла.

Идеята за храна ме съблазни. Избутах тежкия юрган и протегнах ръка съм телефона си. Беше 10 без 15, достатъчно рано. Станах и отидох до огледалото. Не си бях изтрила грима и в момента изглеждах величествено. Всъщност не е зле. Чувствам се като кучка. Тази тема я покрихме вчера.

Влязох в хола. На масата беше оставена чиния с печена тиква и жито. До нея имаше торбички с подавките на хората. Майка ми тъкмо излизаше да изкара колата, за да отидат на гробищата с баба ми и леля ми. Приятни занимания изобщо. Трябва и аз да отида до гробищата някой път. 

Колата потегли. Аз слязох долу, за да си направя кафе. Варях го долу при баба ми и го пиех там. Баща ми седеше на двора и четеше вестник. Пиеше чай. Аз не мога да пия чай. Излязох при него и седнах на масата. Мосамба дойде при мен да се гушне и да я погаля. Това бяха едни от малкото моменти, през които не съжалявах, че съм се върнала в Поморие. Не заради баща ми - заради кучето.

Задушница. Елин Пелин имаше такъв разказ. Чудесен разказ. Стоях и си пиех кафето и мислех за този български празник. Дали и в чужбина имат такава традиция? Спомням си една Задушница преди 4-5 години. Мисля, че беше същата. Началото на ноември. Валеше страшен дъжд. Баба ми ме беше пратила да обиколя съседите и да раздам торбички. Задушниците носят някакво странно очарование. Почитане на мъртвите. Хората не са тъжни. Смирени са, приели участта на близките си, не скърбят за изгубеното. Харесват ми тези хора приели болката си. А днес всички са такива. Изпих си кафето, поговорихме за малко с баща ми за това как си пропилявам живота с писането и се качих горе след това.

О, велико бездействие! Пуши ми се. Умирам си за цигара. Баба ми се върна от гробищата и ми донесе луканки, които да взема със себе си в София. Продължава да ми се пуши. Не мога да изляза защото майка ми не се е прибрала още. Замествам цигарите с храна. Майната му и без това като се прибера в София ще умирам от глад.

В 3 часа съм на фризьор. Майка ми трябва да се върне, за да ме заведе в квартала с колата. Не съм се подстригвала от юли. Харесвам си косата. Искам да е по-дълга. Да стига до кръста ми и да приличам на филмова звезда. Не спрях да мрънкам, че ще закъснеем. Мразя да закъснявам, такъв ужасен навик. Според мен трябва да разстрелват хората които постоянно закъсняват. Пречат на обществото просто. Тръгнахме в 3 без 5.

Времето беше топло и днес. От лъчите на слънцето ми се приспива. Пристигнахме. Трябваше да изчакаме.

Заразглеждах списанията, които бяха оставени на масата.(a whole lotta hairs)
Момчето, което подстригваха преди мен, беше от бившата ви гимназия. Футболистче, нищо особено, сигурно е 11 клас.

Майка ми ме води на фризьор откакто се помня. Когато бях на около 7-10 години ме водеше при една нейна приятелка която работеше в Битовия Комбинат – тази чудесна забележителна сграда на социалистическата простотия. Въпросната фризьорка беше доста шантава. На 30 години си обръснала главата и сега ходеше с дълги изкуствени шарени плитки. Имаше навика никога да не те слуша колко искаш да си отрежеш от косата. При нея ходеха доста хора. Един слънчев следобед отново ние с майка чакахме на диванчето, за да ми дойде редът. Преди мен имаше момче. Не повече от 20-21 годишно. Познаваха се отпреди и си говориха. Бил от селата. Беше висок, русоляв и слаб. Типичното селско момче. Предполагам, че работеше доста.  Утре щял да се жени. Затова дошъл да се подстриже. Това доста ме впечатли. Стоях, клатех си краката, които не опираха пода и си представях каква е бъдещата му жена, как изглежда , каква рокля ще има, какви подаръци ще получат... Мислех си сигурно колко е хубаво да си женен, защото все едно така си имаш най-добър приятел постоянно и си говорите винаги, вечеряте заедно, гледате филми и се забавлявате. Една фикс идея за брака на 7-годишно дете, преди да узнае колко тъжно е всъщност всичко.

Сегашното момче преди мен беше готово. Седнах на стола. За половин час ме остригаха.

Прибрахме се вкъщи към 4 и аз реших, че ще чета. Усещам колко много ми влияе Буковски. Как се намесва бавно, но сигурно в писането и съзнанието ми. Почнах да гледам Factotum докато четях Factotum. Голяма грешка. Прекалено много се вманиачавах в него. Не мога да спра. Той пише всяка дума за мен, влиза в ума ми и ме кара да пиша, играе си с мен като котка с мишка. Сам разстила думите по бялата страница и ме кара да искам още.

Трябва да отида да купя бира. Взех парите и излязох. Вървях към магазина. Мислех за писане. Усещам се, че прекалено много мисля за писане отколкото в действителност да го правя. Обмислям всяка дума. Знам как ще я напиша; как ще я конструирам. Даже това го измислих, докато вървях. Понякога толкова се замислям, че в един момент се превръщам в малоумен олигофрен, неспособен да пресече улицата. Трябва да седна да пиша.

Купих бирата и тръгнах да се прибирам.  О, Сатана, колко ми се пуши! Обмислях варианта изобщо да не се прибера сега. Ще отида ще седна някъде до пристанището, ще отворя бирата и ще пуша. Но няма да е днес. Прибрах се и всички вечеряхме. Майка ми направи панирани сиренца. Трябва да пуша...

Усещам как ми идват все повече спомени от миналото. Започвам да остарявам. Моменти, които са се случили преди 10-12 години. Трябва да ги запиша, защото мога и да ги забравя. Представям си след  50 години за колко неща ще се сещам. Дано дотогава да съм записала всичко, за да си ги препрочитам.

Време е да се връщам в София.

Zornitsa Radulova Photography

P.S. Не ме оставяй да порасна.

Unfaithfully yours, V.