Blank

blank

Екранът на лаптопа ми е черен. Натискам малкото хиксче в горния десен ъгъл и прозорците се затварят. Затварят се и вратите към другите светове, заминава си връзката с виртуалния свят, в който винаги можеш да намериш утеха. Пред мен е само черният екран. Отражението ми ме гледа от отсрещната страна като една черна картина на самата мен. Какво да сложа на екрана? Може би някоя смешна картинка, която ще ме накара да се усмихна. Не, ще сложа снимка на мен и приятелите ми, за да ми навява хубави спомени. За съжаление, напоследък такива снимки ме карат да се чувствам зле. Напомнят ми на отминали моменти, моменти, които не мога да върна колкото и да се опитвам. Винаги съм искала да направя колкото се може повече снимки, да запаметя всяка секунда. Аз не съм фотограф, нямам хубав апарат, даже винаги съм завиждала на тези, които имат скъпи камери и снимките им стават перфектни. Моите не са. Размазани са, разфокусирани, без композиция и не под подходящия ъгъл. Но са истински. Правя към 100 и само 4 са „достатъчно добри“. Но аз ги обичам всичките. Защото ми напомнят на чувства. Припомнят ми точно какво съм чувствала в този момент на снимката. 

Затова не разбирам хората, фотографи истински и измислени, твърдящи, че нямат вдъхновение и затова не работят. Оправданието с липса на вдъхновение е пълна абсолютна глупост, измислено от хора, които ги мързи да седнат да направят нещо. В ръцете си имаш една съвременна машина на времето. С фотоапарата ти даваш на хората спомени, които след време ще ги върнат назад в миналото и ще си спомнят за забравени моменти. Така че, не бъдете претенциозни егоисти.  Искаш перфектна снимка с подходящата светлина в правилния момент? Всички моменти са правилни. Няма лоша снимка. Има нежелание, мързел, една чиста и проста... липса.

Аз ще продължавам да седя пред черният екран, който ще следва очертанията на отражението ми. Хората са ми се чудили, дори са се дразнили как може толкова много да държа на снимките, за всеки повод да искам възможно най-много пъти да се снимаме. Защото след време, когато може и да не съм близо до тези хора, аз ще имам своите малки спомени в разширение .jpeg. Защото ние не живеем във филм. Няма камера, която да се движи около нас и да запаметява преживяванията ни. Ние сме тези, които създаваме спомените си. Ние сме тези, които ги запечатваме. Не позволявай да дойде ден, в който да застанеш пред екрана и да видиш отражението си в черната картина пред теб.

Unfaithfully yours, V.