Аз ли? Аз съм поредната първокурсничка, дошла от малко провинциално градче, която си мисли, че може да пише, но всъщност знае, че не може. Историите, които ще прочетеш тук са ужасно банални и скучни. Случвали са се по милион пъти, а и са били разказвани по още толкова. Персонажите са изтъркани, протъркани, даже вече пред скъсване от въргалянето по страниците на студентски дневничета и лаптопчета. Няма смисъл да четеш това. Спри дотук.
Но отвъд досадните клишета стои заплашително реалността. Като смъртта, надвесила косата и в черна дълга роба, тя малко по малко събира своите жертви. Да, много е „готино” да четеш декадентски романчета, пълни с подобни метафори, написани под въздействието на секс, наркотици и рок енд рол. Даже после можеш да ги пообсъдиш с бохемските си приятелчета, докато пиете вино или Старопрамен в близкия пиано бар под звуците на джаза. А аз да ти кажа, че е още „по-готино”, когато си изпитал всичката болка, въргалял си се във всичката мръсотия, описана по белите странички и все още имаш силата да теглиш една майна на целия свят.
Ти защо още продължаваш да четеш? После сам ще си носиш последствията.
П.С. : Всичко, което ще прочетеш или няма да прочетеш, се е случвало, напът е да се случи или почти се е случило на мен, на теб и на човека до теб.
- Струва ли си?
- Всеки ден...
- Искаш да кажеш, че би прекарал пак тези две години, дори и да знаеше, че сега ще се мъчим толкова?
- Как мислиш? Ти не би ли?
- Не знам, не знам вече...Я, стига глупости. Естествено, че бих. Животът е прекалено кратък, за да съжаляваме.
- Все това повтаряш, но си права си.
- Как ще се справя без теб. Ще умра. Да, да ще умра. Ще си прережа вените или ще скоча през прозореца...
- Стига де! Няма да правиш нищо такова. Ще ме чакаш. Трябваш ми.
- Охх... Обичаш ли ме?
- Никой няма да те обича повече от мен.
Тя беше легнала в него. Той, полугол, я гледаше жадно. Искаше да я запомни. Нямаше да я види близо три месеца. По дяволите, интернет. Наживо нямаше да я види толкова време. Нямаше да я усети. И двамата агонизираха. Мъчеха се да бъдат силни, но всъщност не бяха. Никак даже.
Не може да разделиш двама влюбени и да очакваш да се съвземат веднага след това. Трябва време, а времето лекува. Така лиии?
Айде бе...големите философи се обадиха. Времето не лекува, а наранява повече. Не е вярно, че очи, което се не виждат, се забравят или пък далеч от очите, далеч от сърцето. Значи ако момче и момиче се зяпат по цял ден, заедно са постоянно и не спират да се карат, в крайна сметка ще заживеят щастливо до края на дните си? Наистина!?
Не.
В живота, онзи гадния, мръсен живот, в който живеем, ние сме тези, които определят правилата. Да.
„Ако обичаш някого, трябва да си с него”
Егати клишето, братче! Но, мамка му, така е! Хората, които обичат някого единия ден, а на следващия го мразят и не искат да го виждат повече са шибани горделиви копелета. То било въпрос на чест да спреш да се виждаш някого и да го заклеймиш, да го прокълнеш, въпреки че вчера си се вричал във вечна любов. Я стига простотии, че ме заболя главата.
Когато искам да съм с някого, ще бъда с него въпреки всичката помия, която всекидневно ни залива. Въпреки недоразуменията. Въпреки омразата и проклетията на другите хора. Въпреки че сега не мога да бъда с него постоянно. Въпреки че ще бъде адски страшно. Въпреки всичко. Защото това е любовта. Истинска. Която боли, дори когато е хубаво, защото те е страх да не загубиш момента. Но докато живеем в страх можем да го изпуснем. Моментът, който е могъл да промени всичко.
Разбираш ли, това е инвестиция. В бъдещето. Моето, неговото – нашето.
Ето затова си струва.
Милена тъкмо се беше събудила. Въртеше се в леглото и не й се ставаше. Не й се искаше да започне деня. В коридорчето се чуваха стъпки. Съквартирантките й се изреждаха да влизат в банята. Тя впери очи в тавана и се замисли кой ли идиот е боядисал общежитието в розово. Единственото, което й оставаше, за да отложи поне с малко началото на деня си беше четенето. Затова тя протегна ръка и се захвана с книгата, която лежеше на стола до нея.
Милена пристигна в София преди три дни. Прекара сама първият ден в студентски град, а вечерта беше кошмарна. Имаше чувството, че е най-самотният човек на този свят. Нещото, което поне малко я успокояваше беше мисълта за приятелките й, които щяха да пристигнат след няколко дни.
Но имаше и по-важна причина, заради която Милена беше тъжна постоянно. Приятелят й заминаваше в чужбина и нямаше да се видят два месеца и половина. След като бяха прекарали почти всеки ден заедно през последните 2 години, това беше огромна промяна за тях двамата. 3000 км могат да са много страшни. Но имаше приятелките си.
И така вчера Милена изпрати приятеля си. Прекараха целия ден заедно. Тежък...тежък ден е денят на раздялата за двама влюбени. Е, нали, все пак й оставаха приятелките.
Милена остави книгата, тъй като се опасяваше, че ще я прочете прекалено бързо и след това няма да има какво да прави.
Реши да се обади на Лили, най-близката й прителка. Двете учеха в един университет.
Набра номера. Даваше свободно. След всяко измучаване на линията, Милена малко по малко се обезсърчаваше. За да бъдем честни, Лили имаше навика да не си вдига телефона – не обичала да говори по него. Странно момиче беше тя.
Ще пробвам след малко, каза си Милена.
При четвъртият опит за обаждане, след 243-тото измучаване,се чу провлачен глас отсреща.
- Да.
- Лили, какво правиш...да не спищ?
- Ами, малко, да..
- Ааа..ти с Камен ли си, имам предвид у тях ли спа? – Камен беше гаджето на Лили, както и най-добър приятел на приятеля на Милена. Живееше на квартира в центъра.
- Ами да. – и млъкна, много обичаха да млъкват така и двете и да не казват нищо, докато се чува само тихото пукане на телефоните.
- Искаш ли – Милена се задави в един сподавен хрип и очите и се напълниха със сълзи – искаш ли да излезем, ей така малко да се поразходим, че не ми се седи тука.
- Ама веднага ли? Защото аз сега докато се оправяяя. После докато се домъкна до студентски. А и ще снимам Петя. Ай някой друг път. Става ли? Пък и без това утре нали ще се видим след откриването.
Милена едва не изхлипа гласно на слушалката. Лили имаше способността да наранява без да го осъзнава. Тя не беше виновна – просто си беше такава. Милена се насили да каже нещо:
- Ъъ, добре, да да. Щом казваш. Айде, айде. Чао. – и затвори.
Момичето седеше в леглото си с малкия телефон в ръка и не знаеше какво да прави. Тръсна глава. „Няма да ревеш, няма да ревеш, Милено”. В интерес на истината тези самонасърчения не винаги имаха ефект.
Тя се замисли да се сети кой друг беше в София, за да му се обади. „Кати? Нее, тя пристига днес чак вечерта със сестра си. Ами Надя? Тя пък по цял ден има репетиции и глупости, не мога да я притеснявам сега. Нина беше казала, че е тук. Може би тя ще иска да излезем.”. Но Нина изобщо не вдигна.
Милена подхвърли телефона и го набута под завивките. Легна на леглото и се загледа в тавана. Кой ли идиот го е боядисал в розово? И тогава се разплака. Тихо, горчиво. Заради всичко, което й се беше събрало. Приятелките й не осъзнаваха колко много има нужда от тях в този момент. Те я мислеха за силна, винаги готова да те разсмее. Но Милена беше тъжна. Ужасно, безкрайно тъжна, защото й се струваше, че няма никого на този свят. Страшно е да си сам. Особена когато не бива да оставаш сам.
* * *
Три момичета седяха на кафенето, близо до университета. Две от тях пиеха чай, а третото смучеше от сламката на фреш във висока чаша. Беше слънчево. Може би един от последните слънчеви дни за тази година. Все пак беше октомври.
И трите се познаваха от 5 години. Знаеха недостатъците си, какво ги дразни, какво ги радва. Най-отляво седеше слабо момиче с дълга права коса, което бавно разбъркваше чая си. От обемиста чанта изкара голям черен фотоапарат:
- Вчера снимах Петя. Трябвали й снимки за накакъв кастинг. – Лили говореше бавно. Имаше плавни движения и обожаваше хипита. От монотонното пиукане се разбра, че прехвърля снимките, които още бяха в паметта на апарата.
- Тя ли те помоли? – попита Катя, винаги готова да те изкритикува или да ти се скара. Тя имаше правилни черти на лицето и само един поглед беше достатъчен, за да разбереш, че това момиче е ужасно красиво, но за съжаление не го знае. Катя беше абсолютният перфекционист. – И за какво са тези кастинги? Тя к’во модел ли, актриса ли ще става..?
- Абе де да я знам. Помоли ме и аз се съгласих. Пък и ми се снимаше.
Изведнъж третото момиче, което досега мълчеше се обади:
- Иии...вижте го тоя! – Надя беше вперила очи в двуметров негър, който се беше спрял да чете някаква табела. Тя си имаше слабост към тези големи, „шоколадови” момчета. – Ооооох, много е як, много е як! - Тя се хилеше щастливо на мъжа, докато той явно изпитваше трудности да прочете написаната на развален английски табелка. Надя имаше късо подстригана руса коса, която стърчеше на всички посоки. Тя беше лъчезарна и силна. Не физически, а духом, защото не се пречупи въпреки всичко, което преживя.
- Оф, Надяяяя! – завъртя очи Лили, като насочваше апарата към мъжа, който вече се беше отказал от табелата и бавно продължи по пътя, оглеждайки се. – Между другото какво ще правим после? Малко мол? А знаете ли какво, можем да...
В този момент телефонът на Лили почна вибрира на масата:
- Ох, Петя е. Сигурно няма търпение да й пратя снимките. – Лили с досада натисна малката зелена слушалчица, която мигаше – Ало. Да, кажи Петя. Как...какво..?! Моля....Кога е...Тя добре ли е...Да, тук са...Да, да....добре..Веднага.....
Ръцете на Лили трепереха. Надя и Катя се бяха втренчили в нея безпокойно.
* * *
Три момичета стояха изправени около болнично легло. Мълчаха. Нямаха какво да кажат. Сестрата влезе в стаята и отиде до пациентката. Погледна картона, оставен на нощната масичка и провери течностите, които висяха заплашително и се вливаха чрез тънки, дълги тръбички в тялото на момичето.
- Още малко можете да останете. Елате утре пак.
- Не, не, моля ви. Оставете ни. – помоли Надя през сълзи. Тя беше много чувствителна и се разплакваше лесно.
- Ох, децааа, какво да ви правя. – вайкаше се сестрата, ниска пълничка жена, очевидно страшно силна физически. - Какво е това нещо! – тя посочи към момичето, което лежеше на леглото. – На, вижте я, станала кожа и кости! 46 килограма! И се нагълтала с хапчета. Защо ви е да умирате толкова млади, бе? А? Хората по 90 години живеят и не им се умира до края. Тц, тц, тц....Срамота.
Сестрата продължи да се чуди на младите, дето им се умирало и излезе от стаята.
Отново стана тихо. Чуваше се само равномерното дишане на момичето.
- Защо ли го е направила? Сигурно заради него – “него” означаваше приятелят й – Ооо, Миленаааа.... – Надя подсмръкна.
- Сигурно й е било много тъжно..- каза Катя, която беше приседнала на леглото.
Лили също седна до отпуснатото 46-килограмово тяло на Милена и я докосна по ръката:
- Ами тогава защо не се е обадила....ние за какво сме?
Трите момичета стояха мълчаливо и наблюдаваха четвъртото момиче, което дишаше тихо и равномерно в студената болнична стая. В този момент Милена сънуваше.
__________________________________________________________________________
фотографии: Зорница Радулова
текст: В. Коева
Няма коментари:
Публикуване на коментар